В книгата си Захарий Стоянов пръв описва живота и делата на Апостола
„Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба. Човек, който захваща от а, б, против когото е всичко – такава смелост, такава вяра в бъдещето!“, пише Захарий Стоянов (1850 – 1889) в предговора на своята книга „Васил Левски (Дяконът)“. Публикувана за първи път десетилетие след обесването на Апостола на свободата (1837 – 1873), тя остава в историята като неговото първо животоописание и като първия опит за биография у нас въобще. Очеркът на Захарий Стоянов е безценен източник, който стои в естествената основа на всяко изследване на личността и делото на безсмъртния ни национален герой. Именно това е и причината издателство „Кръг“ да включи творбата в каталога си. Новото издание излиза на 15 февруари – броени дни преди 150-годишнината от смъртта на Левски. Дизайнът е на Капка Кънева, като в него са използвани архивни документи и елементи от оформлението на първото издание от 1883 г.
Кратка и автентична, книгата „Васил Левски (Дяконът)“ носи на българските читатели гордост от делата на тази най-светла личност в родната история и от богатството на езика ни – в изданието е включен речник на красиви думи, вече излезли от употреба. Захарий Стоянов, който е съвременник на Левски, участник в освободителните борби и хроникьор на Априлското въстание, е изпълнил разказа си с любопитни факти и случки, но и с немалко въздействащи размишления като това: „Най-после – и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа…“.
Макар да се е стремил да не идеализира Дякона, в епилога на книгата авторът подчертава: „Читателите да не търсят от мене строго безпристрастна оценка. Колкото и да се предвардях да бъда само прост тълкувател на факти и верни картини, не можах да се стърпя, за да не изпусна на някои места по две-три думи – мои съждения и заключения. Не е да не признавам вредата на тая необективност, но що да се чини? Просто смъртни сме“. Пример за подобна лична оценка в книгата е казаното от Апостола пред бай Иван Арабаджията от село Цароцово, че който ни освободи, той ще ни зароби. Според историците в тези думи четем мнението на Захарий Стоянов, който сам определя себе си не като русофоб, аз като тиранофоб.
Но днес, 140 години след написването на биографията, заключенията на Захарий Стоянов за българската действителност и народопсихология продължават да звучат стряскащо актуални, пречупени през думите на Апостола на свободата малко преди обесването му на 18 февруари 1873 г.: „Аз съм Васил Левски, мене казват Дяконът. Не съм хайдутин, както ме вие наричате, но човек като всичките ваши раи, с тая само разлика, че обичам народа си, което не е грях за никого… Принудиха ме да тръгна измежду народа, за да му отворя очите пред пропастта, която отдавна зее вече. Правителството, наместо да ме подпомогне, захвана да ме преследва като разбойник и хайдутин. Оттам гонен, оттук преследван, малко по малко взеха ме на очи, станах човек, опасен за всекиго, когато всъщност аз не правя никому зло, а само поисках да свестя народа си, докато не са го купили хитрите европейци…“.
”){kind=link}
